Самотно в есента жълтее дърво – раздало плодовете. Пчели за него ще жалеят до пролетта, до цветовете.   И мойта кожа се набръчква, в забрава паметта линее, ни детски погледи, ни мъжки не се задържат върху мене.   Жълтеят есенни полета, листа и кестени окапват, само заключено сърцето отмерва удари със брадва.   И никой го не вижда, чува – живота цепи на парчета, през пролетта се налудува, във зимата – самотно крета.   Макар и толкова живяло, товаря го със ред въпроси, не иска то да отговаря, ни милост иска да изпроси.   Измами често предусеща, лъжи и завист отминава и само с любовта се среща, и само нея поздравява.   Сърцето есенно е златно – раздавало се е докрая... Като листата ще угасне в земята, или пък в безкрая.   септември 2010 г.
Мария Шандуркова  

 

 

И никой го не вижда, чува –живота цепи на парчета...?
Най-добрите и най-красивите неща по света не могат да бъдат видяни, нито докоснати...те се усещат със сърцето!

Чудесен стих, благодаря за удоволствието да го прочета!

Наистина е чудесно това стихотворение. Поздравявам те!

Поздрави и от мен, Вichkinja!
Любовта остава вечна...