почернели от слънце,

към пръстта са навели глави,

а край тях разорана

земята пак тръпне

и семето чака със жадни гърди.

Те своето слънце събирали дълго

и сокове земни, гълчава и звън,

но жътвата всичко от тях ще погълне,

а облакът есенен праща им сън.

Лъчи не стареят и слънце не гасне...

Две релси – и време стремглаво лети...

Помахвам от влака на тъжните старци,

стих светъл в сърцето за тях се роди.

31.08.2013 г.

Мария Шандуркова