В стъкленица женската роди. Там отгледа деветте си рожби. Аз не бях помислила преди колко прости са нещата сложни.   Мъжкият в прозрачния буркан цяла нощ се взираше нагоре, блъскаше коремче отмалял, сутринта заспиваше отново.   Той навярно виждаше простор и пътеки в коридори тъмни, драпаше към близкия отвор със надеждата натам да тръгне.   Женската се блъска неведнъж и безпомощно със лапичките драска, сякаш осъзнала своя ръст, се зариваше със малките в талаша.   Кърмеше ги, топлеше ги тя в тази гладка и студена клетка... Друг живот не беше очертан в нейната житейска сметка.   А край нея малките растат, вдигат лапки, муцунки, главички... Няма никога да разберат, че голямата земя не е за всички.   Те посягат с лапички към мен, гледат ме и искат да ги вдигна. Търсят, молят всеки ден – искат свободата да достигнат.

Тъй и хората сме, мисля аз: телом в клетка, с  мисли в необята – трябва някой – по-голям от нас да ни вдигне и покаже свободата.

Мария Шандуркова