Дъщеря ми се научи да смята. Колко жалко! Три плюс четири - седем, осем плюс пет - тринайсет, както всички хора и тя ще пресмята какво ще й трябва в живота. На всяко дърво ще брои листата и на небето звездите, и колко ябълки е изяла, и колко пари ще й трябват да си купи обувки... А тя не искаше – не е виновна. Не искаше да се учи да смята. Овцете си бяха овце – и толкова – броят им не зависеше от броенето. И зрънца трябваше да има толкова, колкото да изкълват кокошките, а хлябът да стига и за гълъбите. Не беше съгласна да е сама вкъщи, а с много деца да играе и хлябът, и бонбоните с тях да разделя, без да ги брои и превръща в пари. Но ние - възрастните, я научихме. И светът стана малък за нея – свят в едно портмоне.    Мария Шандуркова