1.   Мълчи той от неизвестното, далечното, не нарушава тишината... И музика пътува между нас, и ме докосва със сълзата.  
2.   Всеки ден е пълен с надежди – до вечерта. А после се зареждат сънища – до сутринта.   Всеки ден в неизвестност ходиш по тази земя, а аз измислям песни и търся своя вина,   че сме далече, че те обичам, че е близко радостта. Всеки ден е една измислица, но е хубава тя.     3.   И оставаш дръвче недокоснато над сипеи и скали, със иглици от вятър изострени, от светлини и мъгли.   И оставаш далечна, звездичка, вгледана в тъмно стъкло – нито хляб, ни вода ще ми искаш, а ще чукаш със звездно крило.   Бяла риза ще скътам за тебе, прана в лудия бистър поток – за премяна, за вяра потребна и за моята обич залог.   Като песен, на гърлото спряла, ти ме будиш за стих през нощта... И завъртам планетата цяла – дано дойдеш при мен сутринта.      4.   Ръцете ти са лед студени... Луната - скитница ли си прегръщал и лягали сте с нея уморени на моя праг, пред мойта къща?   Ръцете ти от мъка са втвърдени! Безжизнени луни със тях си милвал и смръзнала кръвта във твойте вени, че радостта не си опитал.   Вземи ръцете ми! Стопли се! И не мисли за хляб и вещи! До рамото ми тихо прислони се и до сърцето ми горещо.   Мария Шандуркова