В очите ти са утаени сенките

на южни планини...

Под веселия скреж на миглите

просветват капки

от променливо море.

А топли и заоблени скали,

издялани от светли ветрове,

са твоите нетрайни, слаби,

вечни и човешки

рамене.

Как да усетя слънцето –

и живата енергия,

и топлината му –

ако не те докосвам?

Как да усетя разредения въздух

на Хималаите

и всички земни планини,

ако не те целувам?

Как да усетя кротката ласка

на тиха река

и тътена на океаните,

ако не заспивам до тебе –

любима и застрашена?

Как ще усетя посоките на света,

ако не търся очите ти?

В тях е тайната.

Аз искам всичко да узная...

И за бликналите потоци

от топлите недра на твоята материя,

които са невидими,

ала наричаме любов

и назоваваме поезия.

Мария Шандуркова