Със дъх помилвах

хладното стъкло

и името ти,

твойто име писах...

Не връща се, което е било.

Затуй навярно

стана тихо.

Небето падна ниско.

Посивя.

Гората посивя

и се размъти:

от дънерите черни

хлад повя

и клоните се люшнаха

в безпътица...

Не, няма връщане.

Боли.

Дъхът стопи се -

няма твойто име.

Мъгла пълзи

и черен сняг вали

във тая рано подранила

зима...

А може би това е само сън?

Като насън

люлеят се медузи...

Студено е,

студено е навън.

И страшно е

без мъничко илюзии!

 Мария Шандуркова